Стогодишнината от рождението на проф. Петков е повод за размисъл и спомени. Имах особената привилегия да се докосна до тази изключителна личност на няколко нива: като негова студентка в СУ "Св. Климент Охридски", когато той запали у мен дълбок интерес към геофизиката; като ръководител заедно с доц. Минка Илиева на следдипломната ми специализация по сеизмично ултразвуково моделиране в катедрата; в съвместна работа по договори, свързани със сеизмометрични проекти. Навсякъде ни привличаха неговата прецизност и акуратност в работата; доброта, умереност и толерантност в отношенията с другите; сладкодумие в разказването на случки от експедициите и историята на геофизичните изследвания в България, на които той е основоположник; широка обща култура (специално за мен любовта му към класическата музика); оптимизмът и жизнерадостта му, идващи може би от ежедневния тенис дори и до дълбока старост; чувството му за хумор и умението да стои над дребните страсти и борби на деня.

Прекланям се с обич и признателност пред паметта на моя учител, ментор и колега!

Няма да забравя никога, когато в четвърти курс, след една особено трудна лекция проф. Петков каза: "Целта на вашето обучение не е да научите всичко, а да научите как да намерите знанието, което ви е нужно, когато ви е нужно", и се засмя.

Аз първо бях студентка на проф. Петков (випуск 1979 г.), а после негова аспирантка (защитих дисертация през есента на 1984 г.; кфн, януари 1985 г.). Всички знаят за неговите професионални постижения, но като негова аспирантка, аз имах щастието да го опозная по-отблизо като човек, за което искам да кажа няколко думи. Той ми разказваше за един различен свят - бомбардировките в София през 1944 г., прехода, преживяванията му в Съветския съюз. Никога не го чух да каже нещо лошо за друг - единственият такъв човек, който някога съм познавала. Беше умерен, спокоен и необичайно уравновесен. Наблюдаваше с известно любопитство поредните събития на деня, без да се отдава на излишни емоции. Когато аз се ядосвах или притеснявах за нещо, той ми даваше перспектива и неизбежно ме заразяваше със своята мъдрост. Имаше невероятното умение просто с присъствието си и реакциите си да покаже кое е важното в живота и кое не заслужава внимание. След срещите с него се чувствах по-спокойна и уверена, а също и по-философски настроена за преходността на поредните събития. Никога няма да забравя проф. Петков и срещите ми с него ще останат едни от най-светлите мигове в живота ми!