Една стара градска къща до Канала, срещу някогашния театър "София", все още пази спомена за стъпките му по дъсчения под на втория етаж. Едно самотно и от години неакордирано пиано все още го чака да седне пред него и да погали клавишите му. А ние се взираме в мъглата на детските си спомени и търсим образа на онзи висок и силен мъж, който за мнозина ще остане Професорът, Учителят, Менторът, Приятелят, Колегата... А за нас ще си е просто Татко. Добрият, сдържаният, мъдрият, лаконичният, нежният, строгият, грижливият баща, който напътства големия си син и гали ръчичката на малкото си момиченце. Един българин, осъществил уникални научни експерименти и оставил след себе си школа, ученици и последователи, монографии и примери за отдаденост на науката. Виждали сме го с часове да седи зад голямото бюро в старата ни къща и да пише, а ден след това да играе тенис или да ни води на Витоша. Баща ни бе човек в движение. Не сме се замисляли дали е успял да обиколи Земята и ако го направил, колко ли пъти... Ние просто го следвахме. Той не бе много по назиданията и като че ли се опита да ни възпита чрез поведението си. Надяваме се, че сме усвоили важните уроци и по някакъв начин се опитваме да го продължим. Хубаво е, че в тези свои намерения не сме сами. Учениците му продължават по пътя, който той чертаеше. Това томче е и подадена ръка към тях. За да си спомним заедно Професора, роден преди век и определено неслучайно в Деня на народните будители. И да благодарим на Съдбата, че дари нас двамата с такъв баща, а тях - с такъв учител.